[TEST – DELETE ME] Православните храмове на Чокманово

[AI text – TEST]

Първоначално чокманци извършвали своите богослужебни ритуали при старите оброчища или в домовете си. В затулени места и в отделни къщи, скришом от окото на поробителя, продължавали да се извършват религиозни ритуали, а на големи църковни празници излизали по околните склонове при старите оброчища. Уредбата се състояла от дървена поставка, на която слагали кандило, железен или дървен кръст и някоя икона, донесена от Атонските манастири. В началото нямало свещеници и всички тайнства се извършвали от някой старейшина, който знаел наизуст молитви, заучени от пътуващи монаси.^[1]

През 1834 г. чокманци си построили църква — една от първите в Смолянския регион и първа в Ахъчелебийската каза. Впоследствие изградили и втора църква. И почти през всичкото време и в двете църкви се чувала единствено и само българска реч.^[1]

Църквата „Св. пророк Илия“

На мястото преди съграждането на храма „Св. пророк Илия“ през 1834 г. в местността Поляната бил издигнат дъсчен параклис, в който населението се черкувало на празници. Религиозните обреди се извършвали, както във всички християнски села наоколо, от пътуващи светогорски духовници или от местния хорепископ.^[2]

В началото на 30-те години на ХІХ век селата Чокманово и Аламидере решили да си построят големи каменни църкви и направили постъпки пред управителя на Ахъчелебийско Салих ага, както и пред Ксантийския митрополит за издаване на султански ферман. Главни инициатори за построяване на черква в Чокманово били видните кехаи хаджи Стоян Тодоров (наричан хаджи Куко), хаджи Никола и брат му Нико Димови, Гуню Кудински, Вълчо Гелата и Райчо Кисимът, които използвали авторитета и влиянието си пред Салих ага и успели през 1834 г. да издействат разрешение за започване на строеж на храм. По това време Чокманово не било голямо село — към средата на ХІХ век то обхващало около 190 домакинства, разпръснати по махали, а към края на века имало около 600 жители.^[2]

Запазено е предание за определянето на размерите на бъдещата църква. Когато Салих ага получил ферманите за градене на храмове в Чокманово и Аламидере, той извикал първенците, за да им бъде известена и прочетена султанската воля. При „пеенето“ (четенето) на фермана Стоян кехая се намръшил, защото разрешените мерки — 10 аршина дълга и 7 широка — му се сторили твърде малки за растящото по брой село. Салих ага отвърнал, че мерките не могат да се изменят, но подсказал решение, свързано с различните видове аршин, използвани от различни занаяти.^[2]

В храма са запазени множество икони от различни периоди. Четири големи икони са рисувани от художника Мильо Балтов през 1942 г. Олтарната завеса с Христос Пантократор, както и някои икони, са дело на станимашкия художник Георги Ксаф. От зографа Димитър Щерев от Солун е икона с надпис, показващ, че е изготвена с иждивение на Петър Иванов Дърводелец от Чокманово през 1892 година. Стенописите в храма са дело на тогавашния студент в Художествената академия в София Анастас Стайков от Смолян и са рисувани през лятото на 1927 г.; договорът с него за изографисване и на двете църкви в селото е сключен на 8 юли същата година, а работата му е приета на 20 октомври.^[3]

Аршинесе ни со еднакви. Детещен аршин е порст (пръст – б.а.), женскен аршин са зове лакат, терзицкен аршин е андезона, дюлгерскен аршин е пет дюлгерски педя, а овчарскен аршин е овчерскана гега. Вие, чокманци, сте овчере и ага ищите да сторите по-голема чьорква, мерите я с подльог аршин

Земята гледа небето – Св. Илия, PDF стр. 1 [2]

Втората църква и свещенослужители

След построяването на втората църква в Чокманово свещенодействуващите били вече двама. Някои от тях обслужвали и околните на Чокманово по-малки селища.^[4]

Свещеници в Чокманово идвали най-вече от Райково. Тук известно време свещенодействувал поп Янко Стоянов от Горно Райково, който прехождал и на път за Чокманово починал внезапно в местността Рамаданско, откъдето на носилки бил пренесен и погребан в Райково. Известно време в Чокманово свещенодействувал и Киряк Белковски от Устово, ръкоположен на 29 юни 1859 г. Той четял евангелието на български език от „Новия завет“ на Неофит Рилски, донесен от Измир от хаджи Иван Бечев. Белковски е един от първите възрожденски свещеници, който с голямо старание учил хората да четат и пишат на български език. Той е баща на родопския възрожденски деятел Илия Белковски (1847-1922 г.) — съратник на Васил Левски.^[4]

Да служи в църквата от Долно Райково идвал и Димитър Върбанов, който до 1872 г. бил на страната на българите-екзархисти. През 1918 г. за няколко месеца в Чокманово бил изпратен временно свещеник Иван Дорков. В статистика на Одринската епархия за 1889 г. се съобщава, че в тогавашната Ахъчелебийска каза действували 20 църковни храма в 17 селища.^[4]

Параклиси и оброчища около селото

В околностите на Чокманово се намират много параклиси и „свети“ места, някои от които съществуват от незапомнени времена. На около 1,5 км южно от селото е параклисът „Св. Козма и Дамян“, наричан от чокманци „Св. Кузман“. Построен е през 1914 г. от Васил Милков и Христо х. Атанасулов. В миналото там всяка година на 14 юли ставал голям събор. На 300 м североизточно от селото има дъсчен параклис в чест на св. апостол Петър — на 12 юли, Петровден, всяка година светецът бил почитан с водосвет и курбан.^[5]

В района на сегашните гробища на Чокманово се намирала гробищната църква в чест на Св. Богородица, построена през 1914 г. от Илия Шопов, преселник в Чокманово от с. Павелско. Църквата служила най-вече за религиозни ритуали при погребение, а храмовият й празник е на 28 август, съпроводен с тържествена литургия и курбан. На 200 м западно от селото е параклисът „Св. Атанас“, наричан от населението „чокмански“ — за разлика от този на Варадил, който е „райковски“. Построен е около 1915 г. от Гого Камбар.^[5]

На около 3 км западно от селото е оброчището „Св. Дух“, със следи от каменна постройка в съседство с изчезналото вече селище в местността Шангобар. В североизточна посока от Св. Дух, на билото на гребена Свети пророк Илия, има старо оброчище със следи от постройка. В миналото, на 2 август, по обяд, всички жители на Чокманово изкачвали гребена и на мястото на оброчището извършвали богослужение — водосвет, и поднасяли курбан в чест на светията.^[5]

Стари оброчища са също „Св. Илия“ на билото на едноименния връх и „Св. Константин и Елена“ по източните склонове на същия връх, на стотина метра от Кральов камен. Курбани са правени и при по-късно построените параклиси — „Св. Атанас Чокмански“ непосредствено над Пилювската махала, на „Св. Кузман“ по стария път към с. Смилян, до гробищната черква „Св. Богородица“, а също и пред долномахаленската църква „Св. Архангел“.^{[6, 7]}

Обреди и събори при храмовете

Обичаят на „обричане“ в Чокманово означавал не само да се даде жертва, но и да се подари нещо на някой светия или да се направи добрина в негова чест. Най-характерен случай на обричане било да се даде курбан — да се заколи някое животно или да се подари на черквата в деня на патронния празник на светията. Освен това можело да се построи или поправи параклис в околностите на черквата, да се посети някой известен манастир, да се откупи и носи разпятието на Велики петък, да се плати службата на някой празник или да преспи човек за изцерение в някой храм.^[6]

Местата, където се колели курбаните, наричали оброчища. Най-старото оброчище в околностите на Чокманово е на около два километра западно от селото, в местност, която и до днес се нарича Курбанището. На това място населението от отдавна изчезналото българско селище в местността Шангобар правило своите жертвоприношения-курбани. На тези оброчища, освен колене курбан, на същия ден били устройвани големи народни събори, посещавани и от жителите на околните села.^[6]

В миналото курбани са правени и при продължително засушаване, като се събирали пари от селото и с общи средства закупували някое животно за курбан. За курбани колели овни, шилета, телета и крави, но в никакъв случай яре или коза, защото ги смятали за дяволски животни. Така било в Чокманово докъм 1920 г., когато във всяка къща имало овци. По-късно в месото почнали да слагат пшенична трахана или ориз. Като се свари месото, присъствуващият свещеник припяваше и прикадяваше трапезата с няколко молитви, след което на поляната започвало ядене.^[7]

В съседство с Шангобар, до стария път от Чокманово за Смолян и селата Пещера, Доганово и Турян, се намира оброчище с развалини от стара постройка в чест на Св. Дух. Доскоро там ставал голям събор, на който се събирало цялото население на Чокманово, Пещера и Доганово, а идвали гости и от Турян, Кремене, Райково и други села. След курбана започвали веселия — гайди и песни огласяли през целия ден боровата гора.^[8]

Източници

1. Чокманово том 1, стр. 282-283
2. Земята гледа небето – Св. Илия, PDF стр. 1
3. Земята гледа небето – Св. Илия, стр. 71
4. Чокманово том 1, стр. 316-317
5. Чокманово том 1, стр. 316-317
6. Чокманово том 2, стр. 278-279
7. Чокманово том 2, стр. 278-279
8. Чокманово том 2, стр. 354-357